Пламен Капитански –
Интервю на Мария Попова (1999 г.)

post-img

ПЛАМЕН КАПИТАНСКИ

Интервю на Мария Попова

С Пламен Капитански се запознах през 1995 г. на една сборна изложба, в която той участваше. Още тогава исках да го интервюирам, но нещата се проточиха във времето. Самият той е изключително магнетичен като личност и това се усеща и в творчеството му.

Пламен Капитански е роден през 1964 г. в гр. София. Започва да рисува на четиригодишна възраст. Завършва Художествена гимназия и специалност “стенопис” в Художествената академия. Негови картини са притежание на Националната художествена галерия, а също на частни колекции във Великобритания, Австрия, Германия, Холандия, Франция, Чехия, САЩ и България.

Платната на Пламен Капитански са определено интересни – непосредствени като излъчване, стилизирано фигурални, експресивни като тоналност, провокативни като рисунък и образност. В картините си слива реални, но несъвместими неща, което придава универсалност и енигматичност на изказа. Смесването на митологични с библейски мотиви, включването на иконописна стилистика, еротична символика и специфична деформация на образите създават усещането за неконвенционалност на платната.

Това интервю е направено в апартамента му, но останах с усещането, че не успях напълно да се докосна до личността му. А може би тази разпокъсаност точно да отразява разнопосочните интереси на Пламен. Винаги съм мислила, че с него твърде много си приличаме – като мислене, очаквания, а донякъде и като съдба. Може би защото сме родени на една и същата дата – 18 април. Пламен обаче е доста по- упорит от мен. Ако има късмет ще стане един от определяните като най-талантливи съвременни художници. Ако ли не – ще остане уникален за вече изградения си кръг почитатели. Надявам се и аз да принадлежа към него.

Би ли ми разказал как се насочи към изобразителното изкуство? Има ли някой в семейството ти, който също се е занимавал с рисуване?

Пламен Капитански: Рисувам от дете. Това е единственото нещо, което правя с удоволствие. Когато обаче това ти стане професия и начин на живот, тогава нещата стават по-други. Естествено дължа много на моето семейство – на душевността на майка ми, на ръката на баща ми, който е искал да стане художник, но не е могъл, тъй като времето не е позволявало.

С какво се характеризира възприятието ти към света и по какъв начин го претворяваш в картините си?

Възприятието ми към света е доста сложно, много напластено и трудно за тълкуване. Не може да се обясни и трябва да се възприема от всеки човек индивидуално. Мисля, че в картините ми всеки може да намери някой от собствените си светове.

Има ли художници, от които се вдъхновяваш и от които си се вдъхновявал?

По принцип избягам да се вдъхновявам от когото и да е, защото градя нещо собствено. Това е много важно, за да останеш. За да направиш нещо и да влияеш на хората, не трябва да се влияеш от другите. Трябва да му представиш собствената си истина.

Коя е изложбата, с която най-много се гордееш?

Аз не мога де се гордея с изложба, а мога да се гордея с хора, които са идвали на мои изложби. Идвали са много интересни хора. Това е като да срещнеш някой човек, когото не си виждал от векове и изведнъж той ти се усмихва. Без значение от коя националност е.

Какъв тип личности те привличат?

Задължително нестандартните – със своя позиция и със своя истина. Те вършат нещата без много да приказват, без да парадират с това. Просто ги правят.

Ти приемаш ли се за нестандартен човек?

Другите казват така за мен.

От какво обикновено се вдъхновяваш? Има ли теми, обекти, образи, които често използваш в картините си и които да са инспирирани от някакви реални обекти?

Моето творчество е плод на дълъг размисъл, на продължителни философски размишления. Живея в една голяма самота. Обикновено, когато съм насаме със себе си и работя, се получават интересни неща. Не чакам музата да ме почука по рамото. Това се случва много рядко.

Добре, разкажи ми за процеса на създаване на една твоя картина!

Първо разработвам идеите си с туш на лист хартия. След това ги пренасям върху платното с контур и вече пускам цвета. Едва когато създам формата, която трябва да запълня с цвят, тогава започва истинската радост, свободата, когато вече не мислиш, а тотално си освободил ръката и цветът започва да играе, да се прелива и се получават различни неща и състояния. Това е свободният момент, когато си отпуснат, точно играта на детето.

Да, повечето художници, с които съм разговаряла, също говорят за изкуството си като за една игра.

Игра, но доста сериозна, с много голяма отговорност. Аз казвам “игра” в смисъл, че се забавлявам, но забавлявайки се, съм и много отговорен към това, което правя. Много е важно в какво състояние се намираш в момента, в който работиш, защото това са друг вид енергии, които остават и работят след теб.

Как би определил изкуството, което създаваш, и защо, според теб, то толкова впечатлява публиката? Имаш ли някакво определение за това?

Може би се докосвам до някои съкровени неща на хора от различни съсловия, прослойки. Но аз не съм за всеки. Само определен тип хора могат да се докоснат до мен и това поражда интереса им към мен. Те намират част от себе си в мен. С това можеш да станеш близък на един човек.

Използваш ярки, експресивни цветове. Обикновено изображенията, които влагаш, са, както самият ти казваш, “несъвместими едно с друго, реални, но несъвместими”. На какво се дължи това?

Всъщност те са реални, но комбинацията им е такава, че ги прави нереални. Това е в основата и на сюрреализма – две абсолютно реални изображения, които, сложени едно до друго, нямат нищо общо помежду си.

А защо използваш толкова експресивни цветове?

Може би гледам на живота с някаква жизненост, със страхотна жажда за емоции, за изблик, за наситеност на нещата. Не съм сух и вял като човек, за да използвам сиви тонове. Макар че тонът няма никакво значение. Когато погледнеш една картина, тя ти създава някакъв великденски празник.

Това ли е удоволствието от творчеството?

Да, наистина удоволствието е основно, но то включва и тоталното вглъбяване, отварянето на други пластове. Нещо, което е много изтощително. Преди една икона да започне да действа наистина добре, в нея влиза много енергия – от молитвите на хората, от контактите. За да почне да излъчва, първо трябва да се напълни.

Смяташ ли, че те харесват толкова много за това, че си уникален, че имаш свой собствен почерк?

Не, може би хората първо ме възприемат като човек, а твореца възприемат после. Понякога тези две определения много се разминават. Може някой да е отвратителен като човек, но да е много добър като художник. Въпреки че се случва много рядко. Големият творец работи много върху себе си и за себе си и няма много време за другите. Аз пък отделям време за хората. Това може би предизвиква големия интерес.

С какви хора обичаш да контактуваш и с какво те се впечатляват от теб?

Те се влюбват. По очите на човека разбирам кога е влюбен. Изведнъж очите му се отварят, светват, той поглежда картината, потъва в нея и нищо друго вече не го интересува. И аз знам, че тази картина е за този човек. Имало е случаи, когато различни хора са имали желание да вземат моя картина, но съдбата не им е разрешила това да стане. Затова казвам, че нещата са по-особени. То е и до вътрешен усет. Аз виждам по отношението на човека към картината.

Вписваш ли се в митологията, която е изградена в България за художника като бохем, като свободна душа?

Не възприемам този образ. Когато човек ме погледне, си казва, че или съм бивш спортист, или някакъв хъшлак, или някакъв интелектуалец, много мъдър от време на време, или най-нормален човек, който ходи за риба. Подавам различни образи от себе си и това е много объркващо за хората. Затова не мога да вляза в традиционния образ на художника, който нещо страда, ходи по кръчмите, вдъхновява се… Няма такива работи. Всичко е огромна работа. И на Запад има такова разбиране за художника, че той е абсолютно несериозен човек, който нищо не прави.

Излагал си много в чужбина, имаш наблюдения. Според теб по какъв начин там се възприема българското изкуство?

Аз не мисля, че ме възприемат като българин. Не искам никого да обидя с това. В страните, където съм бил, ме възприемат като техен художник, което е много интересно. Толкова ми се радват, че започват да ме сравняват с техните най-добри художници. Макар че не могат да ме определят. Обикновено казват, че това, което виждат, е уникално.

Смяташ ли, че си по-популярен в чужбина отколкото в България и според теб на какво се дължи това?

Не мога да кажа, че съм по-популярен в чужбина, защото живея в България. Аз в чужбина отивам за седмица-две, максимум за два месеца. Свършвам си работата и се прибирам и продължавам да работя.

Но може би си по-продаваем?

Не съм и по-продаваем. Мен ме купуват особени хора. Но отивам да взема глътка въздух и да продължа борбата, като се прибера. Защото, за да живее човек тук, наистина има нужда от глътка въздух.

Доколкото разбирам, излагаш главно в Лондон. Защо там?

Поканиха ме веднага и постоях малко по-дълго там. Наистина е страхотен град. Там се живее много бързо, истински и пълноценно. Там се чувствам жив, защото всеки един миг нещо се случва. Докато тук може да чакаш с месеци да ти се случи нещо и то да не стане. Затова човек трябва да търси своите пътища.

Твоите какви са?

По хороскоп се очертава да са доста кръстосани – нагоре-надолу.

Ти си зодия Овен. Това влияе ли по някакъв начин върху работите ти, върху тебе самия. Казват, че Овните са много упорити, амбициозни?

Наистина Овенът влияе, защото ако не бях толкова упорит, нямаше да постигна това, което съм направил дотук. Може стената да не е тази, която трябва да се събори, но я събаряме и нея, проблеми няма.

Вярваш в съдбата, говориш за духовността като основа на развитието на човека, на личността.

Съдбата всеки си я прави сам. Макар че можеш да имаш своите трудности – големите изпитания се дават на големите хора, това го казва Достоевски, докато малките изпитания са за малките хора. Не казвам, че съм голям човек, но ми се подават големи изпитания и аз трябва да ги преодолявам. Преди да се случи нещо наистина хубаво, разтърсващо и впечатляващо, а аз съм имал няколко такива случая в живота си, преди това винаги съм минавал през огромни притеснения, трудности, изпитания.

Това определящо ли е, за да бъде наистина стойностен човекът?

Това е един вътрешен самоконтрол. Човек трябва да се дисциплинира и да си казва, че след толкова лоши неща, които му се случват, трябва да очаква голяма награда. Това са необходимите изпитания. Това те обнадеждава, за да не се удавиш, преди да видиш върха на палмите, да не останеш в пустинята, когато на хоризонта се появява оазис, както казва Паулу Куелю. Защото наистана Господ може да ти е приготвил някъде някаква награда. Или съдбата…

Кои са начините да се разтоварваш?

Имам група приятели, с които ходим за риба. А там човек наистина не мисли за нищо. През останалото време моят мозък непрекъснато е в движение, сглобяват се картини и има нужда от почивка.

4 март 1999 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)

Leave a reply

Message

Name

Website